Живота ми без и със социалните медии

Здравейте, книжни дракони!

Може би сте забелязали, а може би не, че не съм качвала в блога си от доста дълго време, а по-точно от 27 януари, което до днешна дата прави 2 месеца. Все си казвах "Е, утре ще кача нещо не е толкова сложно" или пък "Нищо няма да стане, ако днес не качвам" и наистина, не стана нищо. Най-вероятно съм загубила няколко от и без това малкото ми читатели, но нали казват да не се уповаваме на бройката. Може също така и да съм изгубила интереса към блога си, който бях проявила, когато пишех по-често, но той ще се върне все някога. Пренебрегвах не само блога, пренебрегвах и книгата/разказите си, пренебрегвах четенето, пренебрегвах дори училището. Защо ли? Доскоро обяснението ми беше, че нямам време. Аз не съм виновна за нищо, просто нямам време. Нямам време да пиша, да чета, да уча. А защо нямам време? Винаги си мислех, че е просто защото имам прекалено много домашни и ходя на тренировки, защото съм уморена от ранното ставане, но наскоро разбрах, че не това са причините.
Поради неща, които попринцип се случват на 14-годишните момичета, когато на майките им писне да ги гледат как бездействат и се зомбират, ми взеха телефона. Винаги съм се нервирала на хората, които ходят и си ровят по телефона, но когато аз го правех си казвах, че е нещо спешно. Нервирала съм се на хората, които си играят по телефоните в час, но когато аз го правех си казвах, че в момента не взимаме нищо важно. Нервирала съм се и на хората, които отиват на някое интересно място, но не му обръщат внимание, а стоят забодени в телефоните си, но когато аз го правех си казвах, че всъщност няма нищо чак толкова интересно на това място и няма причина, поради която да не отворя някое от приложенията си или да не заиграя някоя безмислена игра. Когато ми взеха този, тъй важен за мен телефон, обаче осъзнах, че аз съм една от тях, на които толкова съм се нервирала, че аз съм също толкова пристрастена към интернет живота си.
През тази седмица и половина, през която нямах никакъв достъп до електроника освен, ако не трябваше да направя нещо за училище (проект, презентация и т.н.) аз се осъзнах. Разбрах, че можеш да видиш много неща, ако ходиш по улицата без електроника. Разбрах че всъщност всичко, което взимаме в училище е важно. Разбрах че пропускам много от разговорите и клюките в училище, понеже не отлепям очи, а съответно и мозъка си, от джаджата в ръцете си. Разбрах че дори и най-безинтересното на пръв поглед място, може да е интересно.
Тогава усетих, че не училището или тренировките ми пречат, не те "губят от времето ми", а аз самата. Аз, която прекарвам двайсет минути от един час в уведомяване за най-новата снимка на някоя "актуална". А двайсете минути, накрая се превръщат в половин ден. Половин ден на вятъра. Време, което никой не може да ми върне.
Сега, когато видях разликата и усетих, че мога да живея с липсата на телефона си и че мога да издържа седмица и половина, без да съм наясно кой ми е харесал днешния пост или колко хора са видяли историята ми, знам, че социалните медии не са второто по важност нещо след кислорода.
И за това "отваряне на очите" искам да благодаря на мама! Мерси 💝