Напомняне, че "прегарянето" е нещо истинско и не трябва да "заслужите" почивката си
Видео версията на този пост може да изгледате в едноименния ми Ютуб канал или на линка ето тук
The video version of this post you can watch here on my YouTube channel or when you click the link here
👇🏼👇🏼
Здравейте, скъпи приятели, читатели и писатели! С удоволствие се срещам отново с вас тук, в една от частите на Из "Размислите на един книжен дракон", въпреки че темата не е напълно книжна.
Когато преди няколко седмици посегнах към телефона си, по време на разходка с кучето си, не беше с идеята да напиша този блог пост. Исках да редактирам Ютуб клипа, който бях снимала по-рано през седмицата и да го кача по-късно през деня, но Вселената винаги намира начин да осуети намеренията ни, когато усеща, че не сме на правилното енергийно ниво за тях. Знам, знам. За много от вас тези неща с енергиите, Вселената, манифестирането и така нататък са си чиста доза пълни глупости, но за мен самата, през последните няколко години се откриха множество причини, каращи ме да вярвам, че може би има зрънце истина във всичко това. Не бих казала, че съм религиозна, никога не съм била и никой от семейството ми не е. Но аз не казвам и че гледам на тези неща през призмата на религиозността, даже повече ги виждам по научен път. Всичко, включително и ние сме създадени от атоми и други миниатюрни частици, излъчващи разнообразни видове енергия. Атомите (и другите миниатюрни частици) имат способността да се отблъскват и привличат. Затова настройването на мислите и действията ни на "честотата" на позитивните успехи, които искаме да постигнем в живота си, може реално да доведе до успех. Пък дори и да не е така и просто да съм се впуснала в поредната заешка дупка на странното бръщолевене за душевни уравновесявания, енергийни полета и превръщане на мечтите в реалност само чрез силата на мисълта, поне ми е забавно и приятно. Откакто се впуснах в по-дълбокото разглеждане на тези практики (подобно на много други от моето поколение) се чувствам по-целенасочена и уверена. А това, ако не е достатъчно голям плюс, че да продължавам, не знам кое би било.
Та сега, обратно на пустия му Ютуб клип. От началото на тази година си бях наложила, че искам да развия социалните си медии до степен, в която ако не като работа на пълно работно време, то поне малко да отменят нуждата ми от търсене на други финансови средства. В това разбира се включваше и факта, че исках да покажа на себе си (сегашното и по-младото Аз), че всичките тези години прекарани в писане на блог постове, в снимане и червенеене пред камерата или в измисляне на почти-интересни текстове за публикации в Инстаграм и Фейсбук, не е било напразно. Затова се залових с пълна пара да качвам, обработвам и мисля за съдържание, с което да успея да ви зарадвам. Пишех блог постове, снимах видеа (кратки и дълги), наблюдавах трендове (ама нещо много, много не се включвах в тях). Въпреки това обаче, както и при предишни опити, ясно се долавяше психическото ми изнемогване само няколко седмици след това ударно начало. Между университета, в който наближавахме изпитната сесия, работата, където не знайно защо ставаше все по-трудоемко нагаждането на часове и дни с шефката, и всичките други неща, изникващи в живота на един млад възрастен (семейство, приятели, тренировки, здравословно хранене, разходки с Макс, хобита), започнах да "изпушвам". Снимах видеа едва веднъж на две седмици, а не веднъж седмично, както бях планирала в началото. А на всичко отгоре докато стигна да ги обработя минаваха още седмица и нещо. Отчайваща работа, в която усещах, че за пореден път ще предам себе си и мечтите си. На всичко отгоре не се чувствах удовлетворена от работата, едва успявах да обърна внимание на това, което изучавахме в академичната среда, и не бях тренирал от месеци (въпреки че си стоях с намерението непрестанно).
Като резултат - опитвах се да балансирам всичко, без да постигам качествени резултати в нищо.
Затова и онзи ранен обяд, когато бях излязла навън с Макс за дневната му разходка, преди да трябва да тичам за работа, и извадих телефона си да обработя Ютуб видеото от преди седмица, а на всичко отгоре осъзнах, че него никакво го няма, се разревах на сред улицата. Не знам дали беше предменструален синдром (май че не беше) или просто съм личност, която приема всичко прекалено навътре, но някак ми дойде в повече. Това бе видео за книгите, които бях прочела през 2024та година и което бях намерила време да снимам едва към средата на януари (доста късно след периода, в който е приемливо да се качва подобно съдържание). На всичко отгоре бе видео с дължина близо четиридесет минути, за което бях вадила, размествала и ровила измежду книгите си поне половин час преди това, че да ги подготвя всички. Бе видео, което бях намерила време да обработя и (надявах се) да кача едва към края на януари, вече напълно убедена, че почти никой няма да му обърне внимание, понеже бума на видеата с новогодишна насоченост бе отминал още в началото на месеца. И, въпреки всичките тези показатели, все пак исках да го кача. Но него го нямаше. Разрових си целия телефон, без резултат. До ден днешен изобщо не знам какво се случи с това видео и как така попи вода. Убедена съм, че бях натиснала "запис" (защото много пъти ми се е случвало да не съм) и че го бях видяла в галерията си, а също така и ще имах достатъчно памет за него. Но сега го нямаше.
По-късно през същия ден реших, че това е знак че просто трябва да се откажа от социалните медии, инфлуенсърството и всякакви тям-подобни глупости от 21ви век и да си се съсредоточа върху работата и образованието. Беше като знак от Вселената, казваща ми "Малко прекаляваш и ще вземеш да си докараш здравословен проблем на млада възраст. Вземи се стегни над това, което ти е важно в момента, пък тези неща ще ги мислиш друг път."
Така в продължение на един месец съвсем забравих за блога, Ютуб канала и другите медии. Дори в продължение на две седмици си бях изтрила Инстаграм и Фейсбук (приложенията от телефона, не профилите) и се наслаждавах на пълни обороти на телефонния детокс. Взех си изпитите с отлични оценки, започнах новия семестър, подготвих повечето неща за заминаване на бригадата в Америка това лято и по стечение на обстоятелствата в края на февруари напуснах работа. Животът отново ставаше розов (или поне жълтичък).
Някъде между всичките тези подобрения в личен аспект прочетох и една книга ("Нека те виждат" от Джен Готлин), за която може да намерите ревю в блога ми и която съвсем преобърна погледа ми над нещата от живота. Знаех, че нямаше да се откажа завинаги от социалните медии. Споделянето на неща свързани с книгите, филмите и живота като цяло с вас ми доставяше прекалено голямо удоволствие, че просто да го отрежа завинаги. Обаче знаех и че съм имала нужда от тази почивка. Края на януари бях в състояние познати в днешни дни като burnout (или прегаряне), а както казах преди това аз съм личност, която за съжаление се стресира ужасно лесно. Така че почивката ми дойде особено добре.
А сега пиша това, което може би не голяма част от вас ще прочетат до край, за да ви напомня, че почивката наистина е важна. И че също така много пъти не непрестанната работа ще ни доведе по-добри резултати, а премереното разграничаване между почивка и работа. Слушайте тялото и ума си. Отделяйте им време. Да се раздвижите, дори и да е само една разходка, да пробвате нещо ново, да предизвикате себе си или дори да медитирате (оказа се, че на мен доста ми харесва да медитирам). Позволете си да починете, както телом така и духом. Защото по-добре да изчезнете за малко от радара и после да се завърнете спокойни, щастливи и готови да дадете почти 100% от себе си, в това което обичате, отколкото да давате непрестанно по 20%. Така не правите добро нито на себе си, нито успявате да постигнете нещо в сферата си на интерес.
Почивайте и се научете да цените себе си!
Благодаря Ви, че останахте с мен до края на блог поста!
Приятен ден и щастлива седмица! ❤️
Коментари
Публикуване на коментар