Много объркано, но позитивно ревю за "Мечокът и славеят" от Катрин Арден

Здравейте, книжни дракони!
Вчера най-накрая успях да си взема от Еконт новопоръчаната втора част от трилогията "Winternight" - "Момичето в кулата",  и просто няма как да не я започна веднага. Затова реших, че ще е добре да напиша ревю за "Мечокът и славеят" (първата), за да не ми стои като задача за вършене. А има голям шанс после да започна да обърквам и какво в коя книга се е случило, така че... 😄

Оригинално заглавие - The bear and the nightingale 

Автор - Катрин Арден

Брой страници - 358

Издател и година на издаване - Orange books; 2017

Лична оценка - 5/5 звезди

Анотация:
В прегръдките на руската пустош зимата трае цяла вечност, а снежните преспи са по-високи от къщите. Но на Василиса това не й пречи. Тя прекарва вечерите сгушена около топлината на огъня, обградена от обичните си близки, докато слуша приказките на бавачката си. Любимата й приказка е за Мраз - синеокия зимен демон, който се появява в ледените зимни вечери, за да отведе непредпазливите души. Бавачката разказва, че мъдрите хора се боят от него и че почитането на духовете предпазва дома им от зло.
След като майката на Василиса умира, баща й отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права - реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастието се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опастността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?

Ревю:
Предполагам, че ще е хубаво, да изясня няколко неща, които според мен анотацията не описва съвсем точно.

1. Мраз, който е демон на зимата, не отвлича хора, а върши дейност като на тъй познатите ни жътвари, но разликата е, че той е единственият жътвар, който съществува.
2. Майката на Василиса умира при раждането й. Бащата от друга страна, не се "връща с нова съпруга" веднага след смъртта й, а чак след 10 години, изпълнени с мъчението да отглеждаш сам няколко деца.
3. Не точно мащехата забранява почитането на духовете, а един духовник, който пристига в селото.
4. Към "реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастието се настанява в селото" ще добавя само, че и мъртвите идват.
5. Не съм сигурна дали всички страшни приказки разказвани от бавачката - Дуня, са вярни, но предполагам, че е така.

Корицата ми харесва дори повече от самата книга. Харесвам я в толкова много аспекти, че ми е трудно дори да ги изброя всичките, но все пак ще се опитам.

• Първо - матова е, което я прави много по-приятна на допир. Не се и съпротивлява с ръцете ми, когато се опитвам да я поместя, както правят гланцираните.
• Второ - прелива се в тъмно синьо и черно. 
• Трето - семпла е. Не включва нищо друго освен рисунка, която изобразява момиче (предполагам, че е Василиса), което отива към малка зимна колибка в гората. Рисунката се намира в най-долният ъгъл.
• Четвърто и последно - заглавието е изписано с хубави големи калиграфски букви, които се помещават в "бродиран" правоъгълник в златисто.

Понеже книгата е разделена на две-три части, която са оформени тематично, ще ги спомена и тях. Всяко оповестяване от типа "Част първа" е сложено в красива снежинка, което според мен прави всичко още по-сладко.

В началото се побърквах! Никога през живота си не съм срещала толкова много руски...неща.

• Докато например започна да произнасям името на таткото - Пьотър, както трябва, се наложи мама да ми го повтори стотина пъти, а накрая дори да започне да ми се кара като го сбъркам. 
• Струваше ми се напълно неправилно галените имена от Александър и Николай, да са Саша и Коля, а не както съм свикнала с всичките тези американски книги/филми - Алекс и Ники. 
• Учудваше ме също така как може някой да се казва Дуня, Альоша или пък Серьожа, искам да кажа...как? Всички от вас, които може да се казвате по този начин или някакъв близък, моля, не се обиждайте. Просто аз го чуствам така. 
• Книгата почти беше свършила, когато най-сетне се научих да възприемам умалителни като Дуняшка (Дуня), Матюшка (майка), синок (син), девочка (малко момиченце) или батюшка (обръщение към духовници), като нормални. Имам чувството, че точно всичкото това руско е накарало много хора, особено такива на моя възраст, да не харесат книгата.

За тези от вас, които пък се объркват с названията на духовете/демоните и кой на какво е, да знаете, че отзад на книгата, след края на историята, има речник. Всяко име последвано от обяснението си. Някои от тях дори ще напиша тук, за да  се опитам да заинтригувам любителите на митологиите като мен. Банник (пазител на баните), болотник (блатен демон), вазила (пазител на конюшните), ведма (вещица), водяной (мъжки воден дух, често злонамерен), дворник (пазител на двора), домовой (пазител на домакинството), леший (горски дух, защитник на животните и горите) и упир (вампир).

Любимото ми нещо в "Мечокът и славеят" не се ограничава само до страхотните сбособности на писане на авторката, а се разпростира и до сюжета. В него може да намерите от всичко по малко, а от някои и по повече. Има битки, духовници, две религии водещи война, лудост, любов, омраза, старх, подтисничество, смърт, "възраждане" и покаяние.
Любители на зомбита, добре сте дошли.
Любители на митологията, добре сте дошли.
Любители на драмите, добре сте дошли.
Както и вие, хей там, другите любители, и вие сте добре дошли.
Никой да не се чуства отхвърлен, има място за всички.

А сега дойде времето да ви обясня как и какво изпитах, четейки този шедьовър. След всичките тези постове, които прочетох, за това колко "Мечокът и славеят" не струва, как е загуба на време и че е нещо, което (цитирам) "мога да напиша й сама, а аз не мога да пиша", я започнах с много ниски очаквания. На няколко пъти дори исках да я продам без да й дам шанс и може би точно тези, никакви надежди, ми помогнаха.  Като се замисля, а мисля много сериозно, нямам нищо лошо, което да кажа, нищичко. И не, не се опитвам просто да направя добро и позитивно ревю, ако имах нещо отрицателно на ум,  щях да го кажа, спокойно.
Още с първите си страници тази зоокнига (заради заглавието, което включва мечка и славей, затова зоо, за животни. Абе, опит за хумор беше, ама...) ме въвлече в един напълно различен свят, такъв в какъвто не бях попадала досега. Не успях и да намеря следи от плагиатство, което ме направи много щастлива, понеже това не се среща често в днешни дни.
Главната героиня - Василиса Петровна, представлява момичето, което бих искала самата аз да, и по характер, и по възможности. Със способностите си да вижда духове, с вещерските си сили и с уменията си да язди кон по-добре от професионалист, тя избира да  помага на хората, а накрая не търси нищо в замяна. Тръгва на приключение, което не е подтиквано от лични подбуди, а от обичта й към близките й. Но все пак не е безхарактерна и скучна героиня, която знае само да се смее или да плаче, нито пък е безчувствен асасин, за който убиването е като дишането, Василиса е способна да изпитва омраза и обич, тъга и радост, което я прави земна. А това са нещата, които искам да бъда и да направя. Точно тези нейни черти, които присъстват и при всички други персонажи (при кои повече, при кои по-малко), ме накараха да почувствам книгата близка. Бях и все още съм привързана към историята.
А Арден, която завършваше всяка глава с напиращ въпрос, на който нямаш търпение да отговориш и с действие, което те кара да тръпнеш в очакване на развитието, със сигурност подпомогна за вманиачаването ми.

Имам само един въпрос и той не се отнася само за тази книга, отнася се за историите попринцип. Защо мащехата винаги е зла? Разбирам че няма как да я обичаш или тя да те обича като родна майка. Разбирам че ако тя си има собствено дете ще го обича повече. Но хайде един път поне да имаме и добра мащеха де. Какво толкова ще стане? Една добра мащеха. Обещавам ви, че ако някога напиша нещо и реша да включа мащеха, тя ще е добра, ще е мила. Обещавам.

*

Доообре, това беше всичко за тази публикация. Имам силното усещане, че не описах чуствата си към тази книга и какво точно представлява тя, но не мисля, че съм единствената, която трудно намира думи, когато става на въпрос за любимо произведение. Надявам се, че все пак ще успея да накарам поне няколко от вас да се заинтригуват от творчеството на Арден. А другите, които вече сте я прочели, много ще се радвам, ако ми пишете, за да мога да си излея душата на спокойствие, без да се страхувам, че ще издам нещо съществено за сюжета.
Надявам се, че поста ви е харесал.