За "Спирка за разкази" и няколко мои творби

Здравейте, книжни дракони!
Днес ще ви обясня за една инициатива, провела се началото на месец Май. Наименувана е "Спирка за разкази" и се провежда от сдружение "Кашалот". Следната информация е копирана пряко от сайта.

"Спирките на градския транспорт са едни от най-незабележимите места в града. Места, през които само минаваме, губим си времето в чакане и продължаваме. А защо вместо това не ги превърнем в място за вдъхновение? Например в трибуна за млади автори.  

Изберете един от участващите градове и тема, качете в сайта вашия разказ (до 250 думи) до 10-и май и може да го видите на някоя от спирките на градския транспорт в избрания град. И не забравяйте да му дадете заглавие (различно от името на темата) и да напишете имената или псевдонима си."

Пояснение: Всеки, който желае, може да прати свой разказ на сайта на организацията до 10-ти май. Разказа трябва да се вписва в теми на съответните градове - София, Пловдив и Варна, с теми - "Отново на път", "В капана на времето" и "А сега накъде?". Единственото ограничение за разказите е да не надвишават 250 думи.
Одобрените произведения се качват на сайта им и после се поставят на определени спирки в градовете. Във Фейсбук страничката им, която е под същото име, може да видите снимки, на изложените вече на спирките, разкази.

Аз, заинтересувана от идеята и подтиквана от близките си, реших да се пробвам и написах три разказа, които в последствие пратих на сайта. По един разказ на тема/град. А сега, мисля да ви ги покажа 😊

*

За София. Тема "Отново на път" :

Апокалипсис

За последните четири години бяхме преживяли най-много два случая, в които имахме възможността да се задържим на едно място повече от седмица. Където и да отидехме онези идваха. Като че се събираха само, за да ни гонят. Може би това беше целта на съществуването им – да не ни дават да си починем. Бях отслабнал с поне едни десетина килограма, независимо че нямаше как да съм сигурен, след като не бях припарвал до здрав кантар от също толкова време, отколкото и не си бях почивал. Но със сигурност можех да видя мускулите, които се бяха появили още през първата година от този апокалипсис. Винаги ни е било трудно. В началото бяхме една малка група, най-много дузина човека, борехме се заедно. Но всеки месец, някой изчезваше или биваше убит, докато накрая не останахме само аз и жена ми. А сега тя е бременна. След като загубихме единственото си момченце, в този жив кошмар, се движехме като в транс. Правехме го просто, защото инстинкта ни не позволяваше да свалим гарда. Но една вечер решихме да се позабавляваме. Само една-единствена вечер. А сега тя беше бременна. Най-вероятно вече бе достигнала деветият месец, понеже коремът й не й разрешаваше да направи каквото и да е. Камо ли да се бие, а аз не успявам да поддържам темпото, с което онези прииждаха. Пиша тази бележка, седнал върху крайпътен камък. Ще я оставя тук, надявайки се някой да я намери. Да ни запомни. Вече трябва да тръгваме, отново на път, но може би за последно.

За Пловдив. Тема "В капана на времето" :

Дъщеря ми

Колко ли време беше изминало? Можеше да е само минута, но ми се струваха като години. Седях на неудобните столове в чакалнята на болницата и се поклащах леко, докато с една ръка притисках марлята към челото си. Какво се бе объркало? Карах по магистралата, а после изведнъж някакви хора ме успокояваха и държаха, докато аз пищях, опитвайки се да се измъкна от ръцете им. Да се приближа до дъщеря си. Спомените изникваха в съзнанието ми бавно. Някои спокойно, като вълните на морето, когато няма никакъв вятър, а други - като онези фарове разрушили за минути живота ми. Сетих се, а може би беше по-добре да не бях. Как Мими ме бе извикала, как се бях обърнала, за да погледна хартиеното самолетче в ръцете й, как като се завъртях обратно чух ужасяващия клаксон и заслепяващите светлини, после изгубих контрол над волана. Свидетели ми бяха обяснили, че колата е паднала в пропастта, отстрани на пътя. Но аз не им вярвах, защото нямаше как да се случи на нас. Такива неща можеше да се видят в някой филм или да се прочетат в книга, но никога на нас, никога на обикновенните хора. Пациенти и посетители, минаваха и ме поглеждаха тъжно, клатейки унило глава, а после продължаваха по пътя си. Но аз чаках доктора. Онзи, който ми говореше, докато сестрите бутаха количката, на която лежеше дъщеря ми, към едни врати. Чаках него, но той не идваше. А аз, аз бях в капана на времето.

За Варна. Тема "А сега накъде?" :

Мъртви

Дъхът ми образуваше бели къбълца, заради студа. Цялото семейство крачехме към гробищата, каквито бяха обичаите. Тъгата витаеше, като че жива над всички, които стояхме под черното небе. Над живите, които погребваха мъртвите. Стигнахме и седнахме на черните сгъваеми столчета. От обвития в искрящо, празнично бяло, ковчег, изпълзя бившият ни съсед. Първо се показа сивата ръка, която сграбчи ръба на бъдещия си затвор, но пръстите не побеляха от силата, с която стискаше, защото в това тяло вече не течеше кръв. Не течеше от четири дни и никога повече нямаше да потече. След ръката се появиха главата и торса. Чак тогава започнаха да забелязват, облечения в син костюм, покойник. Чуха се викове. В началото бяха тихи, можеше дори да си помислиш, че ти се е причуло, но след това се усилиха. Въпреки шума от падането на столовете и паниката на хората, продължавах да различавам лекия хриптящ звук, който излизаше от мъртвите дробове. Стоях там и се чудех защо нямаше никакви признаци, че диша. Гърдите му не се повдигнаха нито веднъж, докато се взираше с чисто белите си очи в мен, нито веднъж. Майка ми крещеше, че трябва да бягаме и ме дърпаше за ръкава. Станах като в транс и се завъртях. Съзнанието ми се избистри, когато видях още полушващи се фигури в далечината. Звукът, като от глухото ръмжене на животно, който предполагах, че идва от тях, и внезапно настъпилата тишина, породиха въпроса: „А сега накъде?“

*

И трите ми разказа бяха одобрени! Пратих ги с идеята, че няма да се получи нищо, че много хора са написали по нещо (което си е истина, съдейки по разказите в сайта) и че няма да им се занимава с аматьорските ми работи. Но...какво да ви кажа? 

Щастлива съм, беше неочаквано! 

Ще допълня само, че една приятелка ми заяви, че ще изкарам акъла на някой, който си чака автобуса през нощта, с тези разкази 😂

Като за край на публикацията си, искам да ви попитам няколко неща. Вие изпратихте ли разказ? Ако да, бихте ли имали желание да го споделите с мен? 

Приятен и слънчев ден!