"Пожарникаря" от Джо Хил

Здравейте, книжни дракони! След тоталното ми влюбване в "Носферату" от Джо Хил, сметнах, че е редно да си набавя и останалите книги от автора. Първа пристигна "Пожарникаря" и запленена от страхотната корица, стабилния брой страници и обещаващата анотация, се захванах с четенето веднага след като я разопаковах. Ако не знаехте, вече знаете, аз ОБОЖАВАМ научна-фантастика. Идеята за какво може да бъде, защо може да бъде и т.н. ме влудява. А "Пожарникаря" прелива от научна-фантастика... или не.

Оригинално заглавие - "The Fireman"

Автор - Джо Хил

Издателство - Ибис

Преводач - Коста Сивов

Художник на корицата - Живко Петров

Брой страници - 704
Година на издаване в България - 2017

Корица - твърда/мека

Цена - 19.90лв

Може да закупите от - линк тук

За автора:

Джо Хил е роден на 4 юни 1972 г. в Бангор, Мейн, второ дете на Табита и Стивън Кинг. Израснал е в Бангор, Мейн. По-малкият му брат, Оуен Кинг, също е писател. Хил има трима сина.
Публикувал е три романа – „Heart-Shaped Box“ (Кутия с форма на сърце, 2007 – преведена на български), „Horns“ (Рога", 2010 – преведена на български) и NOS4A2 (2013), а също така и сборник с къси разкази, озаглавен 20th Century Ghosts. Джо Хил е автор и на поредицата комикси Locke & Key.
Когато Хил започва да пише, е наясно с факта, че ще започнат сравнения между неговото творчество и това на баща му, Стивън – един от най-продаваните и най-признатите писатели в наше време. Затова избира да използва съкратена форма на името си през 1997, поради желанието си да постигне успех заради качествата си на писател, а не заради факта, че е син на Стивън Кинг. Самият Стивън Кинг е използвал псевдонима Ричард Бакман, след като вече се е утвърдил като писател, обяснявайки по-късно в есето си „Защо бях Бакман“, че е чувствал, че иска да знае дали ще може да повтори отново успеха си, заради качествата си на писател. Джо Хил избира същия подход. Макар и вече много читатели и критици да са наясно с връзката между Стивън Кинг и Джо Хил, неговата белетристика е широко възхвалявана и голяма част от критиците разглеждат творчеството му обективно и без предразсъдъци.

Ревюто съдържа леки спойлери!

В "Пожарникаря" се срещнаме с идея, която ми се стори доста находчива. Тук заразата е причинена от спората Draco incendia trychophyton, която покрива телата на жертвите си с красиви черно-златисти люспи, карайки ги по мое мнение да приличат много на дракони. Повечето все още не са сигурни как се разпространява спората или откъде е дошла, затова предпочитат да стоят вкъщи на сигурно, оставяйки празните улици на полицията, линейките и пожарникарите. А онези нещастници, чиито тела се покрият с люспите на спората, биват преследвани и убивани, за да се предотврати спонтанното самозапалване, до което води болестта. 

Действието следим през леко наивната гледна точка на училищната медицинска сестра Харпър. Тя и деспотичния й съпруг се озовават по средата на апокалипсис без никаква идея какво да правят. Харпър започва работа в местната болница, грижейки се за непрестанно прииждащите болни. Е, грижи се за тях поне до момента, в който цялата болница не избухва, поради верижно спонтанно самозапалване, причинено от няколко от пациентите. По-късно разбираме, че и тя самата вече е приемник на спората. А от тук нататък започват и истинките проблеми за жената. Съпругът й не може да понесе тя да е болна, а още по-малко може да преглътне факта, че е бременна с неговото дете, затова бързо намира решение на проблема - двамата да се самоубият. Но когато Харпър разбира тя самата решава нещо, а то е че иска да продължи живота си независимо от Драконовата люспа и да роди и отгледа детето си, затова избягва от съпруга си.
В стечение на обстоятелствата тя попада в мирна и приятна общност, в която заразените са се научили да контролират спората си и сега живеят съвместно с нея. Там главната ни героиня се запознава с Пожарникаря. Един доста самонадеян и наперен мъж, който е намерил начин да превърне люспата в изкуство и свой защитник. Независимо, че Пожарникаря има нужните характеристики, за да бъде главен герой, той бива показан единствено в сянка и като мистериозен персонаж. Повече за него разбираме едва непосредствено преди края на самата книга.
Връщайки се на заобикалящата ни обстановка обаче, както във всяка малка общност събрала в себе си хора с различни възгледи, скоро възникват неразбирателства, управлението се сменява по неприятен начин, а жителите се разкъсват на "за" и "против" настоящия ръководител и правилата му.  А през това време заразените биват преследвани и безпощадно убивани от Малборо мен и Крематорния отряд, към които се присъединява и полуделия съпруг на Харпър.

За жалост "Пожарникаря" не ми хареса толкова, колкото "Носферату". Дори като се замисля сега има няколко дразнещи пропуски, които за радост обаче не успяват да почернят цялата идея на романа, сюжета и страхотните й герои. На първо място - защо Джо Хил е решил, че да кръсти книгата си на един от второстепенните герои, който през половината време липсва, е добра идея? Можеше да измисли някое далеч по-грабващо вниманието и свързано със сюжета заглавие... Второ - не успях да почувствам развилата се любовна връзка между Харпър и Пожарникаря. Понякога ми изглеждаше прекалено нереална и неправилна, насилена. Исках те двамата да се съберат, харесват ми като двойка, но не смятам, че Джо Хил го описа и показа на читателите си както би трябвало.
Но ето и нещата, които наистина ми харесаха в книгата:

•  Майчинството на Харпър. Успях да почувствам близки притесненията й за все още нероденото й бебе, както и идеята й да събира различни неща, които биха били от помощ на хлапето, в сака си наречен Портативна майка. Хареса ми представянето на трудностите и живота на бременна жена в апокалипстична среда, тъй като смятам, че не се среща достатъчно често.
• Обстановката. Горящите сгради, изоставените места, наплашените жители, възпламеняващите се заразени, убийствените крематорни отряди... Перфектно!
• Малка общност. С нейните жители и обединеността им (в началото). Песните, които пеят заедно, за да умиротворят Драконовата люспа. Всички тези така различни, но същевременно еднакви хора. Обичам начина, по който са представени. Всеки един от тях е индетичен и важен за историята сам по себе си. 
• Драконовата люспа. Личи си, че Джо Хил е направил едно щателно проучване преди да започне да полага идеята си на белия лист. Научната страна на вируса е добре изпипана, поне за мен. Харесва ми факта, че тя е красива с люспите, които образува върху тялото на приемника си, но и опасна. Някакси жива, със собствено съзнание.

Стилът на писане на Джо Хил за пореден път не ме предаде. Първата вечер не можех да пусна книгата и откарах до малките часове на нощта с нея. Прелиствах страниците една след друга, нетърпелива да разбера какво ще се случи с героите, но най-вече с Харпър, която ми стана близка още от началото. И независимо, че не всяка глава беше изпълнена с екшън и действието невинаги се развиваше главоломно, не бих искала да променя нищо в "Пожарникаря". Радвам се, че я прочетох и предполагам, че ще влезе в списъка ми "Топ книги на 2020".

Благодаря ви, че останахте с мен до края! 

Приятен ден! Бъдете здрави! 🎔