Из "Размислите на един книжен дракон" 4 (проблемите на един интроверт)

Здравейте, приятели! Да си знаете, че този блог пост ще е изпълнен основно с моите размисли над всичко, което занимава объркания ми и разхвърлян ум в последно време. Е, то от заглавието малко се подразбира, но аз да си кажа. Нека сега задълбаем в размислите ми 👀

В последно време, по незнайно какви причини, се отчуждих от блога си бавно-бавно. Не, всъщност причините добре си ги знам и дори мисля да ги споделя с вас. Реших, че след цялото това стоене вкъщи през тези месеци на Ковид отчаяние, подкрепяно от неуморимото лошо време, искам отново да съживя социалния си живот. А съживявайки го, се "препънах", омотавайки се в една друга, непозната за мен досега, зона - гаджетата. Ъхъм, правилно разбрахте. Имам си гадже. За първи път. Колкото и интересно да е, колкото и хубаво, единственият проблем е, че като всички първи неща, това също може да отнеме прекалено много мислене, чудене, маене и притеснение.

Та, засега обаче се справям доволно със задачата да натисна рестарт на този гореспоменат живот, но това си има и своите минуси. Като тоталния интроверт, който съм си от малка, целодневното излизане навън, безцелното обикаляне, стоенето по кафетата и т.н., тези неща, колкото и лесни да изглеждат, всъщност ме изтощават. И не говоря само за физическа умора, а и за психическа. 

Независимо, че физически в последно време съм като варен зеленчук, тъй като рестартирах и посещаването на тренировките си по карате, а това взема своя дял от енергията ми. Един човек, удовлетворително определящ себе си като екстроверт (екстра-социален-неразгадаем-от-мен-човек съответно), никога не би хванал същината на емоционалната нагласа и силата, която ми отнема само, за да направя едно обикновено десетминутно обаждане по телефона. Дори не говорим за видео, а просто за обаждане. Но знам, че повечето от вас, които четат блога ми, ще разберат за какво говоря. 

Та, в комбинация към каратето, което посещавам три от седем вечери в седмицата и екстремното ре-социализиране, задължително трябва да добавим и писателските, читателските, гледаческите и всички други мои творчески нужди. А, за малко да забравя (не, шегувам се, за жалост никога не го забравям това), ще досипя и ненужно количество училищна работа към купата, последвана моментално от непрестанния стрес на приключващата училищна година. 

Вече съм сигурна, че оформихме перфектния миш-маш от стресиращи ситуации. Най-лошото обаче е, че дори не мога да се откажа от някоя от тях. Да, правилно прочетохте, не мога. Защото ако пропусна да изпратя някое домашно, или не отида на тренировки един ден, или отменя уговорка за навън, или не изляза да си поиграя с Макс (кучето ми), или отблъсна идея за разказ - то ще се чувствам отвратително виновна. Дълго време. И ще се обвинявам. Докато не се реванширам на себе си. Като наваксам съответната дейност. Поне три пъти. (Ъхъм, аз съм от този тип хора...)

Това е като поправянето на четворка в училище. Ако не изкараш три шестици след нея, ще ти опетни работата от цялата година. 

Идеята на целия този мой дигитален монолог, обаче виждам, че така и не доведох до края... Краят е следният - искам да се завърна към блога си. Но не само да използвам личното си онлайн пространство като място, където да споделям ревюта на книгите, които съм прочела. Да го използвам като мое лично.... еми, място. Да възобновя Из "Размислите на един книжен дракон", да ви споделям приключенията си като собственик на котка и куче, да пиша ревюта на книги, филми, сериали, комикси и на каквото друго се сетя, да си говоря с вас за тренировки и хранене.

Просто... Искам да бъда себе си. Защото ако не си позволя да бъда себе си тук, ще оставя блога. Познавам се. Може би не сега или не след два месеца, но бавно ще го оставя да виси сам и остарял в интернет пространството, докато не бъде напълно заровен под всички останали излияния, витаещи свободно в мрежата. 

Така че добре дошли отново и нека пътешествието започне!

Благодаря ви, че останахте с мен до края на поста! 

Приятен ден и останете здрави! 🖤