Из "Размислите на един книжен дракон" 5 (болно куче = плачене и надежди)

Здравейте, приятели и добре дошли в днешния епизод на "Из Размислите на един книжен дракон" или, ако предпочитате подзаглавието, "Как така нещата градивно се прецакват все повече?".

След такова ударно начало, мисля, че ви дължа обяснение. Онзи ден, прибирайки се след гръмотевична буря, която моята нежна личност прекара отвън да го вика, кучето ми - Макс се разболя. Не заради бурята де. Е, всъщност не е и точно болен. И най-вероятно се е "разболял" преди началото на гореспоменатата буря. Абе схванахте идеята! 

Завърна се унило вкъщи, при своите притеснено-гневни стопанки, с кървяща задница и треперещи крака. Виждайки го такъв и аз се разтреперих. Всъщност съм почти убедена, че по някое време, през онази дълга и мъчителна нощ, може да съм прекарала и лека нервна криза. Ама само лека. Все пак трябва да стоя на положението, за да крепя със сигурност не-здравото си Маки (да, така му казвам) и мълчаливо-стресираната си майка.

Оживяхме през нощта. С триста зора, никаква вода/храна (за Макс де) и много реване, придружено от солидната доза неизменни сополи. На сутринта аз отидох на училище. Отлагайки неизбежното посещение във ветеринарния кабинет, за когато се върна от тази донякъде ненужна, всекидневна пародия на образование.

Прескачайки няколко часа напред, изпълнени с непрестанни уведомения от мама за състоянието на Макс: Отведохме го при доктора. Обръснаха му дупето. Трябваше неизброим брой пъти да го на лягам тежко-тежко, за да не изскочи по без козина от масата, на която го настаниха. Биха му пет поредни инжекции, поради какви ли не причини (повечето разбираеми единствено за лекаря и двамата помощници, присъединили се едва наскоро към култа на ветеринарната магия).

За жалост не се оказа това, което се надявахме да е. Да, имахме си дори надежди с мама. Все пак над седем часовите търсения в Интернет за причини и следствия, често обогатяват знанията ти до толкова, че да си позволиш и да се надяваш на определено нещо... Та, не беше желаното (не е най-правилната дума, знам) възпаление на аналните жлези. Обаче по-лошото е, че все още никой (нито ние, нито триглавата-ветеринарна-разумна форма на живот от по-горе), не знае какво точно му е.

В най-трагичния сценарии би могло да е спукан тумор. В малко по-не чак толкова трагичния сценарии би могло да е абсцес.

Честно... Просто си искам обратно моя Маки. Онова енергично, прекрасно куче, с цепнатата устна. Онова куче, което имам щастието да познавам само от някакви си незначителни девет месеца. Онова куче, което искам да познавам до края на живота си. 

Но вместо това, сега го гледам как едва се движи, как тътри краката си, как страда при най-малките въздушни течения. Да го карам да яде и да пие вода, да извършва обикновенни физиологични нужди. И да го слушам как диша хриптиво от притеснение и объркване всеки път, когато го кача в колата, за да го отведа на ветеринар.

Просто искам Макс да е отново един щастлив и здрав Макс 💖

Благодаря ви, че останахте с мен до края на поста!

Стискайте палци за бебето ми и самите вие бъдете здрави!