Истинското приятелство днес (Есе)

 Истинското приятелство днес (Есе) 

Може би, противно на очакванията ви, тази тема започва да ми се струва все по-изключително интригуваща и все по-силно успява да разпали въображението ми с всяка бавно изминаваща минута, в която записвам тук размислите си. А най-интересното е, че всъщност действа само там - във въображението ми.

Заглавието някак успява още от началото да подведе и пишещи, и четящи, че едно такова, истинско приятелство, реално съществува. Заявява ми, че това е неуспорим факт. Настоява мълчаливо, че трябва да изкажа мнение. Да реша дали съм в подкрепа на идеята или против нея (което само по себе си е доста глупаво, защото коя изтормозена душа би била срещу идеята за едно "розово" приятелство, развиващо се в днешно време?) Но независимо от всичките си безмълвни заповеди, така и не бива зададе въпросЪТ. "Съществува ли истинското приятелство днес?" 

Ох, колко по-безболезнен и кратък щеше да бъде моят отговор тогава. Щях да си позволя просто две минути, прекарани в градината на цветните мечти, създадена изцяло от силата на гореспоменатото въображение, което си е доста развинтено. А после бързо и с пълна увереност, щях да "изплюя" в озадачените ви лица едно кратко, рязко и, може би, отчасти грубичко - Ми не! Това е. Това е отговорът ми на онзи въпрос, който така и не ми зададохте. И понеже не съм чак толкова лоша, ето ви и обяснението: 

Истинското приятелство днес... Първо да уточним, че аз под "днес" или "в днешно време", разбирам всичко след ден първи на годината 2000, както вече би трябвало и вие, след като сте избрали да захлупите глава над моето есе. Та, говорехме за истинско приятелство. Поне по мои наблдения над чуждите съдби и над собствената си такава, спокойно бих могла да го определя като несъществуващо. Мит, легенда, една отдавна погубена надежда, която се среща само измежду страниците на книгите или върху големия екран на киното. То се оказва само красив мираж, като че появил се в горещината на Сахарската пустиня, в който всички ние, с доброволно набутан в очите пясък, се стараем да вярваме безусловно. Или поне, докато лековерната ни невинност, повярвала в добрата актьорска игра на някой човешки индивид, не ни повлече безмилостно и жестоко като Ахил по копитата на Парисовия кон, проявяващ се в лицето на неизбежното предателство.

Защо ли говоря така цинично? Защо ли се присмивам така над искрените мечти на всички нас? Защото говоря истината. Друг е въпросът, че тя би могла да бъде изключително неприятно хапче за преглъщане. Но не аз нося вината за това, не ме гледайте по този начин, моля ви от сърце.

Просто, не съм убедена, че осъзнавате силата и характера на консуматорското общество, в което живеем. И не само това, но и от мига на навлизане на социалните медии във всекидневния ни живот, хората, без изключения, станахме много добри във фалшифицирането на емоциите, реакциите, мнението и, като цяло, целия си живот. Не казвам, че за всичко са виновни Facebook, Instagram и TikTok, не. Ние сами сме си виновни. Свикнахме да манипулираме и лъжем, да използваме филтри, дори когато няма нужда, и приемаме факта, че и другите ще прилагат тези си способности върху нас. И по някое време осъзнаваме, че се превръщаме в едни добре-изградени имитации на Алеко Константиновия Бай Ганьо, приели лицемерието и егоизма за своя втора природа, независимо дали публично биха си го признали или не. Взрели сме се така усилено в собствените си вече нащърбени и изтъркани от блясъка си "панички" и единствените ни мисли се ограничават, не до вида ѝ или до качеството на ястието вътре, а само и единствено до количеството. А то трябва, в най-добрия случай, да прелива. Без значение колко можем да поемем или дали вече сме сити, ние продължаваме да протягаме ръце в желанието си за още и още, досущ като бедни Оливър Туистовци. И никога не спираме, дори за секунда, да ламтим, дори и когато осъзнаваме, че с ненаситността си понякога ощетяваме и нараняваме най-близките си.

Става невъзможно съществуването на истинско приятелство в среда на душащи го лиани и бодили, обграждащи го от всички страни. Понякога се чудя дали последният му "дъх" не е бил поет скоро след съдбоносното напускане на първите Божии чеда от Райската градина. Дали от тогава то не е просто един труп, който сляпо почитаме? И какво бихме могли да направим, за да го съживим, ако не е вече отдавна невъзможно?

Държа се за последната си надежда, но усещането е същото, като че се държа за последната клонка, а стъпалата ми висят към мрака на бездънната яма на неуспеха. Без да знам кой е правилният камък, за който да се захвана, просто се надявам да издържа по-дълго. И ето че се озъртам и виждам и много други, някои по-нависоко, други почти достигнали дъното, но всеки се мъчи сам. А защо? Защо не умеем да загърбваме кухата гордост и да си помагаме? Но какво ли говоря аз, която гледам всичко сама да си свърша, понеже нямам никому достатъчно доверие...

Не желая повече да играя в тази дългогодишна пародия на шоуто "Кой е по-по-най" наречена реалност. Тази битка за надмощие, разиграваща се на гладиаторската арена на посивелия живот ме изморява. Но осъзнавам, че, както всичките си братя и сестри на тази вече умираща планета Земя, аз също нямам нито късмета, нито съдбата на Шехерезада. Колкото и красиви лъжи да бях издраскала изпод "перото" си днес, така и нямаше да успея да се измъкна от гъстото блато, където ме докара каруцата на настоящето.

Всъщност донякъде взех да съжалявам за искреността си, но по никакъв начин не съжалявам за мнението си. Дори и то да не е допаднало на един стабилен процент от вас, четящите сега това. Нито пък някога бих си позволила да ми "порасне носа", за да защитя нечие крехко самочувствие. И все пак, дори след всичките изписани страници, аз си оставам просто един "дървен философ", вярващ само на собствените си идеи за това какво е черно и какво е бяло... точно като вас 🖤