Тежестта на думите (Есе)

 Тежестта на думите (Есе) 

Предполагам всички сме чували онази стара като света поговорка за приятелството, което са имали Мечката и цапнатият през устата Ловец. Както и всички помним интересната притча, така не сме забравили и поуката от нея - лошата рана заздравява, но лошата дума не се забравя. Но независимо, че все още пазим в съзнанията си чиста идеята от приказката, колко от нас всъщност я прилагат във всекидневните си социални контакти? Никой? Така си и помислих...

Някак, като че винаги, съзнателно и несъзнателно, пропускаме частта, където е задължително да си сложим "филтрите", когато излизаме сред обществото, дори и то да не е от най-изисканите. Че трябва да започнем да осъзнаваме кое е препоръчително и кое е направо задължително, да задържим само за себе си и личните си размисли. Че не всяка наша проникновена забележка, трябва да вижда бял свят. И че понякога пък трябва да кажем нещо, вместо многозначително да си мълчим, с надеждата, че тези около нас са телепати и ще разгадаят с щракване на пръсти, всичките ни най-съкровени желания и мечти. Понякога наистина пропускаме голяма част от методите за държание и комуникиране с други човешки същества, дори и да мислим, че е за добро или пък изобщо да не мислим. Виждам това всеки ден, но за жалост, също така и аз редовно ставам виновник пред очите на госпожа Добро Възпитание. Изпускам съвсем случайно по някоя и друга неприемлива реплика (дори не говоря за псувни в момента, спрете с този озадачен взор), или пък дори и нарочно, просто ей така, защото се е случило нещо, което ме е изкарало извън равновесие. Защото най-честите случаи, в които решаваме да игнорираме правилата, са когато емоциите ни успяват да вземат превез. Не се замисляме за тежестта на думите, които излизат измежду устните ни, главно когато сме ядосани, разстроени или дори разлигавени. Тогава като че границите на допустимото се размиват пред нас и рязко започваме да ги прескачаме. Но не е ли това човешко? Нормално?

Точно така е. Затова и всички го правим, затова и никой от нас никога няма да спре. И все пак всички се ядосваме, когато бъдем наранени от нечия неприемлива фраза, изказана в момент на необмисленост. Но още по-некомфортно ни става, ако индивидът срещу нас, не успява да осъзнае какво е сторил. Тук се намесва другата поговорка - Знай правилата, за да ги нарушаваш. Знай каква е тежестта на една комбинация от срички в дадена ситуация, за да знаеш какъв ще е резултатът от нея. Така, дори когато в нерви, се изпуснеш несъобразено, все пак някъде вътре в себе си ще си напълно наясно какво си извършил и следователно, ще си поне малко сигурен как да го поправиш. Дали комплимент или обида, винаги трябва да знаеш последствията, които биха могли да имат, както върху теб, така и върху останалите.

Но и тук, както във всяка друга сфера от живота, трябва да пресметнем предварително коя дума каква сила крие, каква интонация ще е най-подходяща и дали тази или друга емотиконка ще е по-удачна. Не бива да се оправдаваме винаги с емоциите, защото като правим така все едно позволяваме на другите да започнат да ни възприемат като нестабилни пет-годишни. А и мозъкът на един хомосапиенс е направен така, че повечето пъти обмисля предварително нещата. Просто няма друг вариант, освен ако не става на въпрос за базови инстинкти, но те в днешно време рядко се активират. 

Затова, когато някой се опита да ви излезе с глупавото извинение "Това, което казах, не го мислех.", изобщо не му вярвайте. Това, което наистина иска да ви заяви е, че съжалява, че вие сте реагирали против него на изказването му, а не против самия себе си. Как така сте посмели да му се разсърдите за нещо, което очевидно, след като той си е мислел през цялото това време, трябва да е чистата истина? Засрамете се, че сте поставили под въпрос верността и правотата му! 

Хората рядко се замислят над тежестта на думите си, но много често се замислят върху тази на останалите. Ние сме осъдителни същества, но това не означава, че никога не грешим. Следващия път, когато някой ви обиди или засегне с нещо, първо се замислете колко хиляди пъти вие сте го правили, а после вече му се развикайте, с чиста съвест.

Но нека оставим тази ми гледна точка над дадената тема на страна вече, понеже бих казала, че поне за мен малко се по изчерпа - до тук ми стигнаха възможностите. От друга страна пък, след няколко минутен разговор с мама, в главата ми изникна, че има и още един ъгъл, в който не съм надникнала. И там се криеше другият вариант на "Тежестта на думите". Хайде да поизкривим призмата още малко, да видим какви цветни лъчи ще блеснат по листа, и после ще ви оставя на мира, обещавам.

Става на въпрос за тежестта на дадената от някого дума. За това колко доверие може да му имаш, че ще я изпълни. Дали можеш да си сигурен, че не я е хвърлил просто на вятъра. И дали няма да се окаже просто поредния, желаещ да ти хвърли прах в очите, за да се отърве от теб за малко. 

Защото по-често, отколкото би било правилно, ние просто си говорим, без да осъзнаваме, че онова, което казваме е важно. Че не можеш просто ей тъй, понеже така се чувстваш на момента, да обещаваш нещо, което после може да се окаже, че нямаш способността или възможността да изпълниш. Подминахме за жалост времената, в които посланието "Казана дума - хвърлен камък" бе вярно и се изпълняваше. Сега не мислим така. Сега всичко е на шега. И никой не крие щурче на име Съвест на рамото си, а по-скоро, ако изобщо го намери, скоро след съзряването си просто го слага в един тесен терариум и живее на принципа - "Докато е живо, живо.", без изобщо повече да се замисля за съществуването му.

Някак вече всичко спря да има значение за нас, хората. Някак вече дори обещанията станаха кухи. Някак вече никой не може да има доверие на другия. Как се градят връзки тогава в такова общество? Приятелства? Когато дори с колегите си не можеш да имаш сигурността, че ще свършат поне собствените си задължения.

Всеки заявява "Да! Да! Добре! Аз мога! Аз искам! Аз Ще!", но после... После всеки се скатава, докато "опасността" не отмине, без да осъзнава, че по този начин думите му започват да олекват. Става празни и сухи. Безсмислени. И докато те бързо се обезчестяват, така става и със самия него. Този човек вече няма никаква стойност, той е просто там. Не е способен да е приятел, любовник, роднина или колега. Не е способен да съществува покрай другите, понеже те не желаят да съществуват покрай него. Той се изгубва. Но в свят на изгубени, с какво се различава после той, какво го бележи като ненадежден? Едно нищо... Защото толкова голяма част от населението на планетата Земя се превърна в Това, което описах по-горе, че вече масата надделява. В негативен план.

Честните хора, които разбират и използват внимателно тежестта на думите си, станаха рядкост, на изчезване са. Така накрая те се оказват наранените. Притесняваш се, даваш всичко от себе си, понеже си обещал, стараеш се и после... никой не прави същото за теб. И стимулът ти да си честен пред останалите, отива на същото място като щуреца, и там си остава.

Защо, ако никой не ти отговаря със същото, ти толкова да се терзаеш? Защо да поддържаш такива ценности, ако си единствен?

Заради себе си. Заради онези един-двама човека, които го заслужават. Защото на края на деня ние самите сме най-важни за себе си. Защото на края на живота си, ние ще сме били единствените винаги до себе си, и ако не можем да останем чисти пред собствения си поглед, то тогава сме живели един лъжлив живот. Не сме останали вярни на себе си, не сме спазили думата си. Най-важната дума. Тази с някой голяма тежест. Тази пред нас самите 🖤