"Балада за Георг Хених" от Виктор Пасков 🎻
Здравейте, книжни дракони! Скъпи приятели, читатели и писатели 🥰
Рядко се захващам да пиша ревюта на произведения от задължителната българска литература, особено такива, които съм прочела специално за училище, а не по собствено желание. Гледам да не го правя, понеже винаги се намира по някой и друг "литературен критик", който да изкоментира собственото ми мнение, тъй като изглежда безконечния патриотизъм не позволява право на мнение. Но тъй като този път мнението ми е силно позитивно и с желание прочетох (изслушах на Сторител) книгата, то със същото желание ще напиша и това ревю. А по-точно става на въпрос за "Балада за Георг Хених" от Виктор Пасков, така че нека започваме...
За автора:
Виктор Пасков е роден на 10 септември 1949 г. в София. Завършва консерватория в Лайпциг през 1976 г.
След дипломирането си Пасков работи в Източна Германия като композитор, певец на джаз и опера и критик. През 1980 г. се връща в България и става редактор в издавания от „София прес“ чуждоезичен седмичник „Софийски новини“, където остава до 1987 г.
От 1987 г. Виктор Пасков е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“. През 1990 – 1992 г. живее в Париж – отглас от това може да се открие в разказа „Биг бизнес“. След връщането си в България е директор на Бургаския театър и програмен директор на Българската национална телевизия.
Анотация:
Неотдавна, ровейки се в стари семейни книжа, попаднах на две писма от Георг Хених, написани с химически молив и невъзможен почерк върху листове от ученическа тетрадка.
В горния десен ъгъл е отбелязана годината – 1960, както и мястото, където са писани – старческият дом в село Хайредин.
Към последния лист на второто с ръждясало кламерче бе прикрепено съобщение от управата. То известяваше, че на тази и тази дата Георг Хених е починал от (следваше латинското название на думата „старост“) и че на следващия ден бил погребан в селското гробище.
Според последното му желание в ковчега е била поставена цигулката, с която е пристигнал и която била единственото му имущество.
По някакво странно стечение на обстоятелствата в деня, в който Георг Хених е починал, аз съм навършил дванайсет години.
Положих усилия да си спомня този ден. Но там, където трябваше да бъде споменът – в сърцето? душата? – имаше бяло петно.
Трябва да е било меко слънчево утро в началото на есента... вероятно то е било обагрено с някакви багри – но какви?
Съществуват ли още такива багри?
В момента, в който пиша тези редове, навън ръми ситно: късна есенна вечер. Срещуположните блокове изглеждат лилави в мръсносивата мъгла. От време на време долу спира рейс, с отваряща-затваряща се врата. В стаята пълзят сенки, но сянката на Георг Хених не е между тях. Никога не съм усещал самотата тъй силно.
...Трябва да е било меко слънчево утро в началото на есента. Майка ми е готвела в долната стая. Ние държахме стая и кухня в прастарата къща на улица „Искър“. Сега на нейно място има друга сграда. Дори не искам и да знам каква.
Баща ми е излязъл след закуска с две пазарски чанти. Отбил се е в кръчмата на ъгъла на „Раковски“ и „Искър“ и е купил бира може би, вино и гроздова.
Какво още е станало в този ден?
Семейството се е готвело за тържеството. Не! Цялата махала се е готвела за него. Чудесно умееха да празнуват родителите ни някога.
Аз съм се разхождал наперено в кръг, с тези мои тънки крачета и противните кръгли очилца и с онова мое някогашно самочувствие: аз бях цар Виктор.
(Така каза Георг Хених.)
Моето ревю:
Тъй като тази година имам матури, едната от които по Български и Литература, съм се решила да впусна в действие читателските си навици и да прочета всички по-кратки творби. Така че новелата на Виктор Пасков, която взех от училищната библиотека, и открих на аудиокнига в Сторител, ми дойде доста добре. Също ми дойде и като плънка за Goodreads предизвикателството ми за тази година, но това е друг въпрос 😄
Хареса ми. Някак не очаквах. Виктор Пасков е доста по-"млад" класик от тези, с които по принцип съм свикнала и бях отчасти скептична, че няма да се разберем със стила му на писане, но се разбрахме доста добре даже. Плюс че самата история ми се струваше малко странна и като че няма какво толкова да предложи като развитие, но грешах.
Персонажите бях в основата на целия сюжет. Те бяха сюжета. И се развиваха. С всяка обърната страница израстваха и се променяха. Надграждаха. Изграждаха.
Влюбих се в представянето на творчеството като живо същество, с душа, с разум, със сила. Това е начина, по който аз се чувствам за писането. Нещо, толкова важно, че става част от всекидневието ти, от рутината ти, от бъдещето ти, от семейството ти. В "Балада за Георг Хених" творчеството е дишащо и в основата му е туптящото сърце на любовта. Защо казват, че когато нещо е хубаво направено, то е "направено с любов"? Точно защото тази любов към изкуството е в основата на живота и същността му. Тя ни изгражда като личности и ни прави пълноценни.
Затова "Балада за Георг Хених" от Виктор Пасков получава от мен 5/5 звезди ✨
Коментари
Публикуване на коментар