Из "Размислите на един книжен дракон" 6

 Наскоро в една книга четох за живота в каравана (беше в "Децата на хълма" от Дженифър Макмеън). Не знам защо ми направи такова впечатление. Описанията не бяха много, нямаше детайли за техниката, чувствата на героинята за този живот или нещо подобно. Просто го споменаваха. Някак ми се заби в ума обаче. 

В последно време все повече попадам на профили в социалните медии, опитващи се да популяризират "стария" начин на живот. Този, където трябва да отглеждаш и създаваш сам храната си. Този, където се учиш да правиш някои неща със собствените си две ръце, а не да разчиташ за всичко на някоя машина. Живот във ферми. Живот "извън мрежата" дори и че представяни вътре в нея.

Интересното е, че съм поколение, което не познава времето без технологии. Родена съм, когато те вече са били неизменна част от света ни. И най-вероятно точно поради тази причина се чувствам все по-привлечена от другата гледна точка. Животът от преди. Когато семействата ни са отглеждали кокошки, произвеждали са си сами кашкавала, дояли са крави и са имали зеленчукови градини. Когато не са яли стари, внесени от държави на километри разстояние, пластмасови продукти с надути от инфлацията цени. 

Някои от вас ще се опитат да ме "въведат в реалността" с доводи за трудностите на този живот и колко малко в него всъщност е годно за "романтизиране". Спокойно, знам всичко това. Доволна съм от технологиите и 21век... донякъде. 

Просто би си искало да не сме толкова зависими от тях. Да не трябва да работим по 12 часа на ден за някоя компания, само за да си купим изкуствено създадени домати с парите, които сме изкарали затворени в една кутийка далеч от слънцето. Целият ни живот, спомените ни да не са на телефоните ни. Единствените ни комуникации да са по чат. А приключенията от детството ни да са резултати във видеоигри на лаптопа. 

Но дори и че знам всичко това, че знам колко прецакано става обществото ни от ден на ден, знам и друго. Аз съм част от него. Не смея да изляза във външния свят без слушалки, чувствам се отегчена без Инстаграм, отвращавам се от мисълта за кал под ноктите си и Бог да не позволява да видя близо до себе си буболечка. 

Просто ми се иска светът да не бе стигал дотук. Иска ми се да има друг път към прогреса, без пристрастяване към един измислен свят и загърбване на природата. Иска ми се...