Из "Размислите на един книжен дракон" (нова работа)

 🇺🇸/🇬🇧: It was a sunny, carefree noon, a day before the start of the Eastern holidays when I received a call. As I picked up my phone, I was unhappily surprised by an unknown number. I wasn't expecting a call from anyone, let alone a stranger, so I just ran around the kitchen for a couple of seconds, unsure if I should answer it. I then shook myself up and washed my hands from the things that had stuck on my fingers during the lunch-making task I had almost finished by the time of the call, and I picked up the call, my voice trembling. But I was determined to hide it and show myself as confident as possible. My heart skipped a beat. It wasn't that scary because of the mystery lying behind the caller's ID or the uncertainty of the context of the conversation that I had just begun, but mostly because unknown numbers left me scared sh**less. Something I will never get familiar and comfortable with, even though I don't mind talking on the phone. 

The lovely lady (the caller) and I talked for about an hour - one very calm and, if I dare to say, life-changing conversation. A phone call from Destiny itself if you wish.  But moving forward, past my never-ending desire to describe even the smallest details, past this frustrating week of days where "we don't work because of the holidays" and past the rising of my anxiety, we can finally get to the point of the BIG DAY. 

Just to be clear: BIG DAY = Interview. 

But not just some interview. An interview for a dream company and a dream job. 

The day had come. I dressed, I traveled, I downed a lot of cups of coffee, and I was there. And it was over. For just a blink of an eye, I was standing again in front of the building, unsure if I had accomplished anything else, except nodding and saying "yes, no" to almost every question. From my perspective, I began the interview well (if you consider almost tripping a million times and forgetting your vocabulary - both English and Italian, for a good beginning), and then... I don't know. Everything was kind of foggy as I was staring back at the giant glass building that was kind of staring back into my soul. It was a Nietzsche moment. 

I will have to fast forward again because I don't want to bore you with any more of my worries, and I'll tell you straightforwardly that by the end of the day, I had a new job! 

Cheers to the anxiety that leads to wanting to better yourself every day, which leads to new and awesome opportunities!

*

🇧🇬: Беше слънчев, безгрижен следобяд, ден преди началото на Великденските празници, когато получих обаждане. Докато вдигах телефона, бях неприятно изненадана от непознат номер. Не очаквах обаждане от никого, камо ли от непознат, така че просто тичах из кухнята няколко секунди, несигурна дали трябва да отговоря. След това се осъзнах, измих ръцете си от нещата, които се бяха залепили по пръстите ми по време на приготвянето на обяда, който почти бях довършил до момента на обаждането, и вдигнах с треперещ глас. Но бях решена да скрия притеснението си и да се покажа възможно най-уверена. Сърцето ми прескочи. Не беше толкова страшно заради мистерията, която се крие зад самоличността на обаждащия се, или несигурността на контекста на разговора, който току-що бях започнала, а най-вече защото непознатите номера грам не ми бяха приятни. Нещото, с което никога няма да свикна, въпреки че нямам нищо против да говоря по телефона.
Прекрасната дама (обаждащата се) и аз говорихме около час - един много спокоен и, ако смея да кажа, променящ живота разговор.  Телефонно обаждане от самата Съдба, ако щете. Но продължавайки напред, през безкрайното ми желание да опиша дори и най-малките детайли, през тази разочароваща седмица от дни, в които „не работим заради празниците“ и през нарастващото ми безпокойство, най-накрая можем да стигнем до точката  на ГОЛЕМИЯ ДЕН.
Само за да бъде ясно: ГОЛЯМ ДЕН = Интервю.
Но не просто интервю. Интервю за мечтана компания и мечтана работа.
Денят беше настъпил. Облякох се, пътувах, изпих много чаши кафе и ето че вече бях на място. И ето че всичко свърши. Едно махане на пеперудени криле и отново стоях пред сградата, несигурна дали съм постигнала нещо друго, освен да кимам и да казвам „да, не“ на почти всеки въпрос. От моя гледна точка започнах интервюто добре (ако смятате препъването милион пъти и пълното забравяне на всякаква граматика - и английска, и италианска, за добро начало), а след това... не знам.  Всичко ми беше някак мъгляво, докато се взирах в гигантската стъклена сграда, която на свой ред всякаш се взираше в душата ми.  Момент като от творба на Ницше...
Ще трябва да превъртя напред отново, защото не искам да ви отегчавам повече с моите грижи и ще ви кажа направо, че до края на деня имах нова работа!
Наздраве за безпокойството, което води до желание да се подобрявате всеки ден, което води до нови и страхотни възможности!