Двете лица на социалните медии и влиянието, което имат върху самооценката ни 📸💻

 Здравейте, книжни дракони! Скъпи приятели, читатели и писатели 🥰 

На 1ви декември качих в Инстаграм и Фейсбук страницата си цитат свързан с посрещането на последния месец от годината и въпрос за плановете ви за тези 31 дни, които остават от 2024та. Качих същият въпрос и на история, където един от отговорите ви ме подтикна да се замисля над нещо, което забелязвам и в собственото си всекидневие от известно време. Момичето бе казало, че ще се опита да открие кое от всичките "предложения" на хората в социалните медии за водене на здравословен живот, за подобрение на психическото ни състояние и за създаване на правилните рутини, реално работи за нея, че да може да го имплементира в дейностите си за новата година. Защото, както се случва при всички ни, януари, а до някъде и февруари, винаги са изпълнени с дни отдадени на едно "по-добро" нас. И това ме подтикна към написването на този блог пост. 
Няма да обсъждам изграждането на навици, откриването на нови хобита или Синдрома на новата година, както го наричам аз. Днес желая да разговарям с вас за влиянието на социалните медии. Положителните и не толкова положителните страни. Пък за другите неща, ако са ви интересни, ще направя отделен блог пост/влог. 

Не ме разбирайте погрешно, аз съм човек, който обожава социалните медии. При мен няма такова нещо като "Искам да съм мистериозна.", "Не обичам хората да знаят какво върша." и всякакви други подобни щуротии. Ако съм щастливо обвързана или излязла с приятелка на по кафе, ако се наслаждавам на добра книга/филм или на топла чаша чай вкъщи, то вие ще го разберете. Редовно споделям обедите си, в галерията ми има повече селфита, отколкото снимки на лекции от университета, и почти всеки може да разбере кога и какво съм правила с един бърз поглед в Инстаграм профила ми. Не намирам това за грешно. Социалните медии са създадени с цел споделяне - на всеки, колкото му душа иска. Някои от нас са по-интровертни и не откриват удоволствие в това да избират снимки или да сглобяват видеа и това е напълно разбираемо. Приемливо е. Аз самата до преди около пет години бях доста затворен човек и единственото нещо, което ми се откъсваше от сърцето беше да пиша блога си, понеже това бе една от малкото възможности, в които лицето или гласа ми не можеха да се включат. Никога нямаше дори да приема за възможно създаването на Ютуб канал, камо ли да се снимам почти непрестанно. Бях стеснителна, затворена и притеснена от мнението на другите. Въпреки че дори когато в училище ме бомбандираха от подигравки за всичко около моите "книжни дракони", пак не се отказах от това, което исках да върша. Но да се снимам определено не беше едно от нещата, които исках да върша, и ако все пак го бях направила тогава и после някой ми се подиграеше за това, щях да избухна в сълзи. Защото негативното мнение на някого над нещо, за което си бил несигурен и имаш притеснения самия ти, е много по-влиятелно от нечие негативно мнение по случай дейности, в които си уверен. 

Така че изчаках докато се почувствах уверена и едва тогава започнах да качвам кратки видеа и влогове, в които говорех, жестикулирах и доста ясно изразявах италианската си страна. Започнах първо да снимам вкъщи, затворена в една от стаите, и често просто замлъквах, несигурна какво да кажа. Редактирах изключително обилно всяко погрешно вдишване, което правех, и всеки момент на "зацикляне". Но с времето се отпуснах. Започнах да снимам по улиците, на Панаирите на книгата или когато ходех в някой нов град. Станах по-уверена в говоренето. Стигнах дори до момент, в който когато ме поканиха да разговарям в бившото ми училище за сборника ми "Когато настане мрак" и за детските ми мечти, говорих близо два часа - уверено, ентусизирано и без никакъв предварителен сценарии. Разбрах за себе си, че не мога да говоря по текст, който съм мислила преди това. Върша работата най-добре, когато я върша на момента, импулсивно. 

Тогава започнах и да следя как го правят другите. Гледах клипове в Ютуб за воденето на блог, за писането на книга, за снимането на видеа. Слушах епизоди за това как да сме по-уверени, по-истински и по-привлекателни. Четях статии, за да разбера как работят алгоритмите и какво е правилно да правя, за да увелича аудиторията си. Докато в един миг на прозрение не се усетих, че съм изпаднала в дупка. Дълбока яма, където отново и отново си повтарях, че имам нужда от само още един съвет, само още един клип, само още една статия, която да ме насочи към изхода на тази ситуация. 
Несигурността отново се беше върнала. Този път примесена с тийнейджърски перфекционизъм. Малко като онази песен на Marina and the diamonds, в която се пее "High achiever don't you see, nothing comes for free". Защото желанието ми за съвършенство, ми бе отнело реалното вършене на нещата. Но се осъзнах. 
Понякога все още изпадам в такива състояния де. Състояния, в които съм толкова съсредоточена в опитите си да се убедя, че знам всичко за дадено нещо, вместо да го уча, чрез правене. Голяма мъка е. Изгубила съм ужасно много време в гледане на клипове как да пиша, вместо реално да пиша, да речем. Не казвам, че съветите не са ми помогнали по някакъв начин, най-вероятно са, но резултата е, че книгата все още не е написана и няма да се напише сама.

Другото нещо е, че откакто навлезе тази култура на ТикТок манията и вече основната ни форма на комуникация са кратките, неангажиращи клипове, нещата с моя перфекционизъм доста се задълбочиха. Този път обаче не от гледна точка на писателската си платформа, която развивам, а от гледна точка на личния ми живот...

Всеки ден виждам стотици, ако не и хиляди клипове, в Инстаграм (ТикТок за пети път съм го деинсталирана, защото като го имам на телефона си, откарвам по два-три часа дневно там), споделящи "Правилният начин да миете лицето си", "Как да разпределяте порциите в храненето си", "Пет неща, които задължително трябва да правите за добро психическо здраве" и тн. Милиони и милиони съвети от хора, с някакъв определен брой последователи, които казват, че това е единствения крем за лице, който ми трябва, че ако не ползвам слънцезащитен крем на трийсет ще изглежда като мащехата на Снежанка след преобразяващото ѝ заклинание, че трябва да медитирам по десет минути... Не, чакайте! По половин час на ден! Или беше по един час? 
Зависи кого питаш реално... Но всеки има професионално мнение за кожата ми, за тялото ми, за косата ми, за храненето ми, за психиката ми, за социалния ми живот, за романтичните ми връзки. И всеки си го изказва. Защото това са социалните медии - свобода на словото в изцяло нови хоризонти. Но, ако сте като мен, то си влияете. В ума ми започват да хвърчат мисли от типа на "Днес не тренирах 23мин, значи съм провал", "Този крем не е ли малко прекалено скъп? Но без него лицето ми никога няма да се изчисти от пъпки...", "Връзките ми никога не потръгват, защото отговорям веднага. Другия път ще го оставя да чака 33мин, преди да му пратя палче." И започвам да завъртя в един омагьосан кръг, в който в опит да правя всички "правилни" неща, не слушам тялото си. 
Имам пъпки още от ранна тийнейджърска възраст, още едно нещо, за което често съм си изяждала подигравките, дори и че на тази тема често те не са толкова ясно изразени, а повече представени като "загрижени съвети". Правила съм какво ли не е било, за да ги изчистя. Е, освен да спра да ги чопля, но и до там ще стигнем. Идеята е, че непрестанното показване на клипове за грижа за лицето, с козметика за акне и тн, ми бъркат в психиката. Особено имайки предвид, че повечето от тази козметика не се предлага в Бг, а ако се - то е неземно скъпа. Корейска грижа за лицето, акутин и тн, все неща, които вършат "магическа работа". Трендове като "стъклената кожа" подбиват крехко изграденото ми самочувствие на тази тема и често ме спират да кача дадени снимки или видеа, защото нямам такава стъклена кожа. 
Началото на миналата година бях "набутала" в списъка си с цели и в планера си за следене на рутините хиляда и едно неща. Не защото отговаряха на ежедневието ми, не защото мислех, че трябва да ги върша, а просто понеже достатъчно хора в Интернет бяха повторили, че трябва да ги върша. 
Щях да тренирам всеки ден. Да медитирам по половин час на ден. Да тичам, да се занимавам с йога, да ходя на фитнес, да вдигам тежести, да правя по 10 000 крачки и да пробвам с пилатес. Всеки ден щях да пиша в дневника си и нямаше да се отдавам на негативни емоции никога, независимо как се чувствам. Щях да се храня изчистено, без вредни въглехидрати, без рафинирани захари, без пържено, без панирано и само с био/органични храни. Щях да излизам по два пъти на седмица с приятели, а веднъж седмично щях да си имам спа ден. Да не забравим "срещите със себе си", които щях да си организирам чак веднъж седмично. Щях да нося грим по определен начин, за да пасна на някоя от много те естетики, но да не го нося често, за да не запушвам порите си и да си разваля кожата. Щях да работя здраво за бъдещето си и амбициите си, но да не се претоварвам и да си почивам също толкова усилено. 
Като цяло мисля, че вече схванахте какво имам предвид...
Предполагам, че разбрахте също така, че повече от половината от тези мои цели така и не оцеляха след първите две седмици от януари. 
Затова в началото на тази година реших да си дам кардбланш и да слушам подсъзнанието си вместо чуждите разсъждения над живота. И осъзнах доста неща. Например, че наистина харесвам матча, но все още предпочитам капучино сутрин. Влюбих се в тичането и пилатеса, но йогата ме изнервя и мисля, че медитацията е загуба на време. Признах си, че определено вътрешния ми инстинкт и тялото ми са напълно наясно дали някой човек и отношения са правилни за мен или не, дори като не следя Три-месечното правило. Да речем, че със сигурност се чувствам по-добре като ям изчистено, но ми става лошо от всякакви протеинови неща и добавки. И също така косата и кожата ми нямат нужда от десет-степенна рутина, за да са здрави, а просто от по-малко стрес. 
Разбираш толкова много за себе си и за това как да полагаш правилни грижи за тялото и ума си, когато слушаш отговорите им. 

Не казвам, че съм усъвършенствала тази практика до съвършенство, но не мисля, че нещо някога би могло да е съвършено. Все още понякога пропадам в онази яма, но само с единия крак, а и бързо се измъквам. Вече успявам все по-често и все по-ясно да чувам онзи свой вътрешен глас, посочващ ми правилния път, и се старая да слушам инстинктите си, за да разбера кое е добро и кое не в дългосрочен план за живота ми. 

Хубавото на социалните медии е, че при правилна употреба са способни да повишат знанията ти и увереността ти. Защото, ако ги следиш умерено и с едно на ум, някои съвети са полезни. Също така социалните медии и множеството инфлуенсъри често пъти са способни да бъдат онази "Ако тя/той е успял да *въведи онова, което искаш да постигнеш*, то и аз ще успея!" частица, която ти трябва, за да повярваш, че мечтите ти може да се сбъднат. 

Но както всяко нещо на този свят си имат и тъмна страна, която често може да ни повлече под вода и да ни задуши в токсични мисли, че не правим достатъчно или сме прекалено "много/малко" за света. 
Научите ли се обаче да слушате преди всичко себе си, то ще придобиете способността да филтрирате онова, което може да ви помогне, от онова, което ще ви бъде в тежест. 

А сега, на края на този доста дълъг монолог от моя страна, ще се радвам да чуя и вашите мнения по темата долу в коментарите 👇🏼

Надявам се, че този пост ви е бил полезен по някакъв начин! 

Желая ви приятен ден и заповядайте отново! ♡