"Момчето, което чуваше всичко" от Робърт Маккамън 👂
След дипломирането си пише реклами за вестници и списания в Бирмингам. Заедно с работата си започва да пише романи. Първият му роман „Baal“ е публикуван през 1978 г. и е приет добре от читателите и критиката. След издаването на третия му роман „The Night Boat“ той напуска работата си и се посвещава на писателската си кариера.
Бързо става известен с романите си „Мистериозно завръщане“, „Лебедова песен“, „Мое“ и „Момчешки живот“. Основата част от сюжетите на произведенията му се развиват в дълбокия юг на САЩ.
През 1985 г. един от разказите му, „Nightcrawlers“, е екранизиран в епизод от сериала „Зоната на здрача“.
През 1992 г. решава да промени стила си на писане, за да е различен от мейнстрийм литературата, но среща неразбиране от страна на издателите. Изпадайки в депресия и творчески търсения, през 1999 г. той решава да спре с писането и публикацията на книгите си.
През 2002 г., след като литературния пазар и издателската индустрия са вече различни, той започва да пише отново. Първият му роман, написан още през 90-те, е „Speaks the Nightbird“ от поредицата му „Матю Корбет“. Той е необичайна смесица от жанрове – исторически роман, мистерия, хорър и трилър. Главният герой е млад изследовател от началото на 18 век в колониална Северна Америка.
През 2003 г. издава кратката си поредица „Гласовете на нощната птица“. През 2011 г. издава продължението на романа си от 1989 г. „The Wolf's Hour“, в който главен герой е Майкъл Галатин – британски агент и върколак, използващ способностите си по време на Втората световна война в борбата на съюзниците срещу нацистка Германия.
Произведенията на писателя са били в списъците на бестселърите. Те са преведени на много езици и са издадени в над 5 милиона екземпляра по света.
Робърт МакКамън живее със семейството си в Бирмингам, Алабама.
Стотици предприемачи фалират, хората затъват в дългове и из редица щатски селища и градчета жителите се трупат на опашки за храна и провизии. Сред мизерията по-хитрите търсят безскрупулни начини да спечелят пари. Джон Партлоу - човек с ангелско лице, и Джинджър ЛаФранс, измамничка от панаирите, са най-лошите сред тях. Двамата изоставят досегашните си дребни схеми и обединяват сили, за да се заемат със сложно организирано отвличане с цел откуп.
Недалеч от тях обаче живее Къртис Мейхю - чернокож младеж, който работи като носач на гарата "Юниън". На него му се носи славата, че умее да разрешава спорове и неразбирателства сред приятелите си... ала никой от тях не подозира, че Къртис има специална дарба да улавя дори онези неща, които не са изказани на глас. Къртис умее да чете мислите... и един ден тази свръхестествена способност му позволява да чуе детски зов за помощ, който го въвлича в опасния свят на Партлоу и ЛаФранс.
✒ Моето ревю:
Забелязвам някаква странна, и отчасти неприятна, тенденция в писанията на Робърт Маккамън - след 2000та те като че ли рязко се влошават. Дали авторът започва да пише единствено, заради вече придобитата си слава? А може би просто стилът му се променя, но не по начин, който читателят в мен приема? Не знам и не мога да отговоря на собствените си въпроси. Единственото, което знам обаче е, че книгите които е писал през миналото хилядолетие ми харесват къде-къде повече. Примери за това са "Лебедова песен" (1987г.) - ревю тук, и "Мистериозно завръщане" (1983г.) - ревю тук. А примери, за такива които не харесвам са - "Границата" (2015г.) - ревю тук, и отчасти "Момчето, което чуваше всичко" (2018г.).
А ето че "Момчето..." е и темата на днешното ми ревю, тъй като я прочетох едва преди броени дни. Първите 350-370 страници бяха ужасни. Просто ужасни. Няма да си кривя душа и да ви увещавам как "Не! Изобщо не бях тръгнала да я оставям на два пъти.", а ще си призная, че, за жалост, точно така стана. Но, както казват хората от незапомнени времена, "Упорито като магаре на мост"... Продължих я. И от едната страна е хубаво, че го направих, защото имах възможността да се насладя на последните стотина страници. А тези страници успяха да се реваншират (почти) за цялата книга. Те бяха изпълнени с наистина напрегнато напрежение (супер изречение няма що), много бурно действие, моменти, докарващи сълзи в очите ми, и такива моменти, които ме караха да се усмихвам през буцата от тъга в гърлото си. Да, от една страна, цялото това мъчение си заслужаваше, имайки в предвид края. Но това е просто изключение, защото, познавайки самата себе си, рядко продължавам книга, ако не ме е грабнала от началото.
Самата история беше интересна и добре замислена, но някак разпръсната и мудна. Имахме гледните точки на различни герои, което щеше да е супер, ако нещата не се бяха стекли така, че те да нямат нищо общо помежду си чак до тези интригуващи последни листове. Когато гледаш всеки персонаж по отделно и непрестанно прехвърляш от един на друг, та през трети, придобиваш чувството, че не можеш да разбереш нищо. В главата ти става каша и не успяваш да видиш цялостната картина. А самото пътуване вече не носи удоволствие, просто се молиш най-сетне да достигнеш края, за да схванеш нещичко и да я отбележиш като прочетена.
Дори самото заглавие ми се струва безсмислено. Когато, и ако, прочетете книгата ще разберете, че главния герой НЕ чува всичко, а от частицата, която всъщност чува, разбира половината. Плюс точки за факта, че самото заглавие се появява в последните редове.
Като цяло тази мистериозност, с която Маккамън се бе опитал да изпълни книгата си, не го е довела до никъде, освен до чувства на отчаяние и отегченост в читателя (аз).
Така че оценката ми е 3/5 звезди ✨
Коментари
Публикуване на коментар